Представи си,
че, втренчил поглед в изгрева на младостта си, се носиш по вълните на живота в необятния океан, наречен свят. Стиснал си витлата на малка гребна лодка, понеже по ред причини не разполагаш все още със свой кораб. Топлината, разпръсквана от лъчите на мечтите ти, те гали свенливо по (още) меката кожа на лицето ти. Пръски наслада от авантюрите на живота докосват (още) незагрубелите ти моряшки ръце. Устните ти се разтеглят в дяволита усмивка - предизвикателен, почти арогантен жест към безбрежния океан, с който заявяваш (както и сам усещаш, малко самонадеяните) претенции  на експериментаторски настроения си дух, че ще постигнеш величие някога някъде... насред въпросния океан.
И така, продължаваш да съзерцаваш огненото кълбо от надежди и цели на хоризонта, окрилен от мисълта, че то е още ниско и разполагаш с цял един ден пред себе си, да покориш океана свят. Но. Докато ти разсъждаваш над споменатите екзистенциални въпроси, полюшван в малката си лодка, плъзгащ се по издигащите се езици на дълбоката вода, започваш да усещаш тук-там по-мощни тласъци, които те избутват вляво или вдясно, или назад, отклонявайки те от курса, забавяйки скоростта ти. Стисваш витлата и ставаш по-внимателен. Защо интуицията ти те кара да си предпазлив? Защо лазурното очарование сякаш се опитва да те възпрепятства? Защо проблясващата водна повърхност, която допреди малко ти намигаше приканващо, сега ти прилича на натрошено огледало, чиито парчета биха могли да се забият в лодчицата ти и,отваряйки  пробойна, да я потопят?! Защо опияняващата атмосфера започна да избледява (по дяволите)?!
Заставаш нащрек.Някои от вълните са по-големи. Почти допускаш, че всеки момент, аха-аха, ще обърнат смешната ти лодка. Такива вълни удрят силно. Разтърсват и без това паянтовото дънце под краката ти. Шумят. За пръв път откъсваш поглед от хоризонта. Поглеждаш ги. Виждаш заплаха. Многобройни, огромни, прииждащи. А ти си сам. Сякаш си скиор, а бучаща лавина се търкаля срещу ти. Или..не! Сякаш си цскар в сектора на левскарската агитка. Боже, колко разпенена бира се излива върху ти! Сякаш си пинчер, заобиколен от ръмжащи питбули, а те пръскат пяна от оголилите остри зъби мокри муцуни!
Ееееей!
Стряскаш се. Последната вълна връхлетя право върху нищожната ти лодка и те заля целия. Сбърчваш вежди, защото се сещаш за багажа си. Оглеждаш лодката.
Добре.Свитъкът с бразованието, кутията с възпитание и обноски и куфарът с добродетелите са сухи. Бурканът с надеждата и любовта се е търкулнал, но е здрав. Застопоряваш го по-стабилно измежду останалия багаж.
О, нее! Самоувереността ли е това? Част от плика се е разсипал и е намаляла. Скапаният океан е виновен. но ти трябваше не трябваше така самонадеяно да пълниш толкова много плика, както сам отбеляза.
Чакай малко.. Виж, опита, който посади в тази саксия едно време като дете! Май е пораснал. Възможно ли е океанската вода, която го поля,  да му действа добре?! Да, може би наистина трябва да те поизмокрят още няколко вълни, за да разберем.
Успокояваш се, наместваш се по-удобно в уютната лодка и пак замрежваш поглед в хоризонта на целите си.
Няма как да не обърнеш внимание, че лицето и раменете ти парят - хващаш лек бронзов загар. Все пак няма защитен крем срещу жегата, която ще изтърпиш този ден. А колко ще ти пари и ще се опарваш... Ще бъде дълъг ден, младежо!
Представи ли си го?...